Прощално

Месец и половина не съм писала. И през това време всичко успя да свърши. Дийн е закачен някъде в Ада на 6 огромни куки, провисил се в нищото. Хрътките разкъсаха тялото му, Джаред изигра може би най-добрата сцена в живота си сякаш умираше родния му брат. Майкъл си намери пистолет и ще ходи да гони "Компанията"... уж. Сара пък е жива и надеждите ми да видя главата й на мястото на отрязаната ръка на Т-Бег и обратно са отново живи. Йей! А той е начело на СОНА и е пич както винаги. Черните крила и косата му отиват =) Мик и Бет пък се "обладаха" след цял сезон и то на затворени врати. Няма да го дават повече, нито прекрасните средновековни ризи, нито дългите палта, нито гладките маси... дори фешънският колан ще ми липсва. И Амбър умря. А аз пролях първата си истинска сълза на сериал от година насам плачейки за Уилсън. Джин току-що го гръмнаха на лодка в не-знам-си-къде-си при което се разциврих като малко дете, а когато Дезмънд прегърна Пени ми идеше да отида някъде и да обикалям в голям кръг заедно с други малоумници като мен носейки плакат "Да живее любовта". Джош пък е започнал да остарява и вече се виждат дори малко сланинки *подсмрък* Липсват ми времената на Давидоф... Но пък ютууб е вечен, както и клипчето за "Огледах се, не чувах птици, реших, че съм мъртъв и си казах, че трябва да си намеря телефона да се обадя на сценаристите да им съобщя. Не го намерих, вярно, нали съм мъртъв". Роб ще се снима в нов филм и е пуснал брада, даже има постер. Има папарашки снимки от снимането на "Петък 13", а Екран дори са споменали Джейсън Акълс на един забутан ред в последния брой. Декс все така ми липсва и няма надежди да излезе нещо гениално като Суини Тод, което да го замести. Хенри Осми пък си отпътува с Болейн докато репликата "Обладай ме" "Да, Ваше Величество" ще си остане вечна. Както и гладките маси, но тях вече ги споменахме. С Хиро и Джен Гарнър пък не съм се срещала толкова отдавна, че вече започнаха да ми липсват. Започна повторение на РВ по Нова, ТВ7 излъчват "Supernatural" като на Джаред са сложили глас на 50-годишен касапин, Хаус върви с пълна сила по три телевизии... ами успех. На мен ми остават три месеца в чакане на нова серия. А дотогава... японските психотрилъри си заслужават, нали? Надявам се. А списанието и ДВД-тата биха били едни от най-прекрасните подаръци за рождения ми ден, макар да знам, че никой няма да се бръкне със сто лева да ми ги купи. Нищо, хората пътуват, Америка е само на една плюнка върху образованието разстояние и там... е, да речем, че съм нагла и не се свеня да си поръчвам подаръци =)

И моля, МОЛЯ, нека НЯМА стачка на актьорите!

Zeitgeist

Shaft of Light ви препоръчва да гледате.
Защото матрицата е една дяволски добра метафора.
(Пък ако беше и на немски...)
А ако приемете всичко вътре за чиста монета и повярвате безрезервно,
значи нищо не сте разбрали от посланието.
Боримечката и Gan също са драснали няколко реда по въпроса.

Green Street Hooligans

It's about reputation

Тъпо е денем да ти се пригледа филм. Няма я нито мрачната атмосфера на киното, нито саунда си е саунд,  ако някой ти бръмчи с дрелка отгоре, нито... абе нищо не е наред. Днес по обяд обаче имах отчаяна нужда да гледам нещо (и евентуално да заспя на него на втората минута...). Бях разбрала за филмчето от тук и реших, че няма да е толкова неподходящ за времето (а слънцето най-нагло продължи да си свети, не го е срам xD). Още от първата сцена виждаме Илайджа Ууд с обичайното му харизматично излъчване, но не подозирах, че скоро ще се мерне и Клеър Форлани, която ще играе сестра му. Мацката я знам от филма с възможно най-банално заглавие "Boys and Girls". Там обаче е такава сладурана, че я заобикваш за цял живот. Може би оттам дойде и пристрастието ми и така и не я намразих, въпреки че съдейки по последните сцени от "Green Street Hooligans" по-скоро би трябвало да ми се иска да я изкормя. Още след 10-тата минута знаех, че вариантът да заспя на него просто отпада окончателно. Един път не ми се затвориха очите, колкото и да бях убита за сън. Филмчето определено е пленяващо. Накратко става дума за битките между футболните агитки в Англия. Единственото, което лично аз съм гледала по темата, бяха документалните филми по Discovery. Очевадно е колко са преиначени нещата, но това няма значение. Истината е, че създателите на филма просто са се опитали да покажат една война, която се води само и единствено за чест. Такава, в която не се допуска да падат невинни жертви и в която влизаш по собствено желание. Заради жаждата да докажеш себе си, да защитаваш което считаш за свое. Филм, наситен с изключително много агресия, която обаче е затворена в един определен кръг и не излиза оттам. Или поне така би трябвало да бъде. Не мисля, че мога да пресъздам по какъвто и да е начин атмосферата, но малко ми остана да пусна една сълза накрая. Не знам защо, не знам как, просто се случи. Препоръчвам филма с две ръце, макар че... мисля, че много малко от вас биха го харесали.

Pete Dunham: Every football team in Europe's got a firm. Some have two. [...]
Matt Buckner: So basically, firms are gangs?
Pete Dunham: Kind of... but we're a far cry from all that Bloods and Crips bullshit. I mean shootin' a machine gun out of a movin' car at an 8 year old girl. That's just cowardly. See, we might be into fightin' an all that... but it's really about reputation.

X-Men

Остриетата обаче са врЪхтЪтЪ
и не мисля да го отричам

Продукция на 20th Century Fox, едва ли някой се е съмнявал. Филмът започва, по местатааа. Първата дума е мутация. Мутацията, Санчо, е на върха на копието. Не! Това е дори по-мъдро! "Мутацията, това е ключът към нашата еволюция". Супер гоооотини сини фотоекефтчета, почти като произлязли от дискотеката лазерни фотоефекти на физичката се гонят едно друго докато слушаме що е това мутация. Да, събраха се, йес, надпис. Дъжд, капки, мокро. Ооо, Бай Вълчо, мокро а? Полша, 1944. Положението е ужасяващо. Някой с някого се разделя, има войници, положението е трагично... и все така мокро. Дерат се майки, деца, плаааааааааач, такава мистерия не сме виждали през живота си. Трагедията да разделиш едно семейство. Пускам сълза неволно. Нееее, остави гоооооооо, защо ги разделяяяяяяяяяш? Сцената завършва загадъчно съсредоточавайки кадър върху кулата наблизо. Нова сцена. Нова трагедия. Защоооо, защо все на тяяяяях? Тя го целува, той се превръща в нещо гадно. Писъци. Кръв. Ще ми се поне. Нов кадър. За Бога, малодушници, не разбрахте ли, че АМЕРИКАНСКАТА НАЦИЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ СПАСЕНА ОТ ГАДНИТЕ МУТАТНИ? Shame on you. Не сте ли гледали "Mutant X"? Двама мистериозни мъже. Ерик и Чверик. Добре де, вторият не беше Чверик, но името е готино. Като "Потник" или "Саксия". Даа, ето го и невероятния Хю Джакман. Той поема един, два, три удара. Не, не се отказвай. Ние вярваме в теб. "Само не го удряй в топките, ще го приеме лично". Той е гол, той е силен, той е секси. Като промоция на "Бонукс" - три в едно. Малко по-късно някакви хора го завличат нанякъде. Защо пак на него? Не може ли и горкият мутант да има спокоен живот? Той се събужда. Той не е сам. До него има жена. Но не е секси. Ако беше Хаус, поне щеше да е Кармен Електра. "Кои сте вие? Къде съм? Защо не ме оставите на мира? Why are there so many coloooours? What are you trying to tell meeee?". Главният се приближава към него. Той не е лош, той е добъър. Тук започва всичко. Историята на мутантите. Трябва да я чуем. Обезателно. Иииии... заспах xD

Слабо приспивателно... Уж гледах изришно да има "американска нация" и "правено по комикс" като основни словосъчетания описващи филма, а ми отне цял половин час да заспя. Може би следващия път трябва да си пусна... само рекламата на Бонукс и да я оставя да се върти постоянно. "Марииииия, как прането ти винаги е толкова бяло?" А де?

Vincent - Tim Burton Short Animation 1982

Rose Red

There's no place like home

Мини сериал в три части. Четири часа и половина. Вярно, трябваше ми половината филм, за да осъзная, че може и да го гледам на три части, но пък кога друг път ще се заседя четири часа на едно място гледайки филм. (Изключваме Властелина, ясно, че той е велик). Та филмчето е по Стивън Кинг и през цялото време държи в напрежение. История за духове, но разказана с пъти по-добре от всичко, което бях гледала досега на тази тема. Започва хипер завладяващо с малкото момиченце страдащо от аутизъм, което може да прави разни незначителни неща с ума си. Като например да си пусне грамофона или да предизвика дъжд от камъни върху съседската къща. 10 години по-късно малкото момиченце (което между другото изглежда наистина зловещо и наистина сладурско) е порастнало и се превръща в инструмент на изхакана психоложка да изследва къща, в която се случват мистериозни убийства. Събират се група от изхакняци... извинете, хора с психически възможности, които да предизвикат ново "трепване" на къщата, която не е била активна от години. Да се разбира намиране на твърди доказателства, че наистина има нещо паранормално вътре. Ролята на лошия си поделят двама. Първият е професор Милър, шеф на изхаканата учена, който се опитва да съсипе живота й, и млад репортер, нает от въпросния Милър да му свърши мръсната работа и да изтипоса всички от "експедицията" на първа страница на вестника, цитирам "по възможност в по-странна поза". Едва ли някой ще се очуди, че репортерчето си го отнася пръв, макар че така и не разбрахме как точно. Би ми харесало да имаше малко повече кръвчица. I want you bleeders. Кхъм, говорех за RoseRed. Между другото саунда на Sweeney е божествен. Rose Red, Rose Red. Така. Може би тук е мястото да спомена, че саундът наистина беше aaaaaaaawesome! Много съжалявам, че не мога да го намеря никъде (засега, хъхъ). Може би саундтракът винаги е бил една от най-важните части на подобен род филми, а тук беше превъзходен. Той е една от причините от време на време да те побиват едни такива налудничави тръпки и като спреш за секунда да отидеш до кухнята да си налееш вода, да те е страх от тъмното. Зловещо е. Беше ме страх да мина сама през коридора, а той е три метра, за Бога! Общо взето частите са разпределени много добре. Първата е само експозиция и представя времето преди още да сме стигнали до навлизането в къщата. От втората вече започва истинския екшън, макар за Rose Red тази дума да не е кой знае колко подходяща. По-скоро започва голямата бъзня, мистерята, удоволствието на онези тъмни тонове, които те карат да придърпваш одеалото до себе си и да се свиваш на кълбо. Не искам да ви казвам кой умира, за да не ви разваля удоволствието, ако сте решили да го гледате, което между другото е правилното решение, но искам да спомена, че не съм съгласна да умре... един специален човек, който ми беше симпатичен през целия филм. Като гледате, ще разберете. Предполагам, че ще почувствате същото. Искам да подчертая дебело, че актьорската игра беше на изключително високо ниво. Като започнем от Мат Рос, пред когото правя просто един голям поклон за изиграването на този уникален образ Еймъри, преминем през майка му, през Джулиън Сандс, който знаем от "Ocean's Thirteen" (Е, поне тези, които сте го гледали, го знаете), през Мелани Лински, която аз лично познавм от ролята й на сладураната от Двама мъже и половина, която постоянно прескача от балкон на балкон иии стигнем до момиченцето, което изигра Ани. Не искам да забравя никого, но ако продължавам да изброявам всеки, този пост ще стане до по-километричен отколкото вече е. Готини моменти... гарваните върху мъртвото тяло, как Ник измами професора, страхотните кадри със срутващите се върху къщите камъни, Евмъри като цяло - пич и половина и още и още. Препоръчвам гледането, макар че ако сте бъзливи не е много добра идея. И ако никой не ви е казал - такива филми се гледат на тъмно. Задължително. ;)

Joyce: How can you hate it so much?
Steve: It eats my relatives!

Emery: Read my lips: save the warnings for someone who's not broke!

Всъщност имаше само една единствена педантична подробност накрая, която обаче ме изнерви неимоверно. Защо розите в двата кадъра бяха подредени различно? Ужасно изкуствено беше. Можеше да се постараят просто да ги сложат както трябва, вместо да снимат две различни сцени... Но пък подробности, аз съм си педант =)

Sweeney Todd: The Demon Barber of Fleet Street

I want you bleeders

Винаги е странно когато общуваш с хора, всеки от които със свое собствено мнение, собствено разбиране за нещата и собствен вкус, всички те да се обединят около едно мнение по дадена тема. С всеки следващ човек, който ми казваше, че филма е велик, аз гледах все по-подозрително, натрапвайки си, че... абе тука има нещо гнило. Не може да е чак чак чак... чак толкова добър, че всички да го харесват. Както винаги, мозъкът ми вървеше на две вълни - едва за и една против. Или филмът е абсолютен шедьовър и просто трябва да се гледа или е боклук и всички тия мизерници просто нямат ама капка вкус. Е, оказа се първото и да, МОЖЕ да е толкова добър. Веднага след като го изгледах, имах нужда да се похваля едва ли не пред целия свят и да го раздуя, защото това е нещо, което си заслужава. Дразня се, че по време на гледането ми задаваха въпроси от типа "Ама те защо са облечени така?", "Ама грима защо е такъв?" "Ама...". Е, защото това е нещо, което рядко се вижда - този филм е изкуство. Това не е просто поредната история, която преразказва какво й се е случило на Мис-Счупих-Си-Нокътя онзи ден в салона за красота. Това е една невероятно направена приказка, която те омагьосва до такава степен, че през 90% от гледането, аз не можех да сваля усмивката от лицето си. Просто седях, любувах се и се радвах. Да, сигурно има нещо сбъркано в мен, че ми харесва идеята да избиеш цялото човечество и да го натъпчеш в пайове за ядене, but I just can't help it. It's stronger than me. Всеки един кадър, през който виждахме оголения, готов да бъде срязан с хладното острие врат на съдията, всяка една нота, която излизаше от Джони и Хелена, всяка една картина на онзи мръсен, мрачен Лондон, ме караше да гледам в захлас. И разговорът на Тод с бръсначите, и песента на двамата за хубавите жени, и невероятната мелодия на жадуващия Джоана изписан красавец, и... и... и... всичко беше перфектно. Имаше едно единствено нещо, което не ми хареса и което може би до известна степен развали удоволствието от филма - кръвта. Никога не съм виждала толкова светла, неестествена, цвърчаща прекалено на всички посоки кръв. Но въпреки това Суини Тод е една приказка, разказана и описана невероятно. И ако още не сте го изгледали - как не ви е срам, това е филм, създаден да се усети в кино залата! Сега сте наказани да го гледате на мизерното екранче на компютъра си. Poor thing, poor thing...

Sweeney Todd: [singing] For what's the sound of the world out there?
Mrs. Lovett: What, Mr. Todd? What, Mr. Todd? What is that sound?
Sweeney Todd: Those crunching noises pervading the air!
Mrs. Lovett: Yes, Mr. Todd! Yes, Mr. Todd! Yes, all around!
Sweeney Todd: It's man devouring man, my dear!
Mrs. Lovett, Sweeney Todd: Then who are we to deny it in here?

Sweeney Todd: [sung] They all deserve to die. Tell you why, Mrs. Lovett, tell you why! Because in all of the whole human race, Mrs. Lovett, there are two kinds of men and only two. There's the one staying put in his proper place and one with his foot in the other one's face. Look at me, Mrs Lovett! Look at you! No, we all deserve to die... Even you, Mrs Lovett, even I! Because the lives of the wicked should be made brief. For the rest of us death will be a relief. We all deserve to die...

10 000 BC

Или както го нарече Galadriel - 10 000 глупости

Толкова отдавна не съм гледала филм, че чак ме хваща срам. Меланхолията, Джеймс Блънт и Supernatural си казват думата. Когато обаче пред мен застане алтернативата - кино с готини хора или два часа нищоправене, винаги, ама винаги аз лично избирам първото. Колкото и малоумен да е филма. В случая ставаше дума за 10 000 ВС (Не бе, от английски е, за Военноморските Сили в друг пост). Очевидно беше, че хисторията лееекинко се беше отклонила от курса си, но пък важни са предпоставките за майтап в края на краищата. Сюжетната линия ама съвсем накратко - Д'Лей - голям пич с голяма коса + Еволет - гореща мадама с големи... очи + мазен гад, приличащ досущ на онзи с тюрбана от първата част на "Хари Потър" = обикаляне на целия свят и съсипване на всички налични светове с цел запазването на женската неопетнета от злостната ръка на злодея. Поетика ви казвам... "И както онази звезда на небосклона винаги свети, така и ти заавинаги ще пребъдеш в сърцето ми" - казал малкия шушон на дребната терличка и оттогава... ех, любов. Но нека преминем на туториъла "Как да си направим вражески войник". Внимание, можете да направите това само в три лесни стъпки!

1. Обикаляте книжарниците и си набавяте колкото можете повече химикалки "Шнайдер". Орязвате предната част, премахвате пълнителите и прикрепвате останалото към лицето и тялото си.
2. Купувате вино. Вземате корковата тапа. Връщате се в книжарницата. Купувате лепило и текстилно ножче. Внимателно изрязвате тапата, така че да пасва на брадичката ви и залепяте внимателно.
3. Отивате в магазина за един лев и си купувате от онези огромни обеци, на които пише с големи букви SEX. С клещи премахвате старателно надписа. Ако остане счупено някъде, слагате го от страната, която не се вижда.

Вече сте облепен с половинчати химикалки Шнайдер, забучил коркова тапа в брадичката си и закачил обеци на ушите си? Поздравления, вие сте идиот. Но пък приличате досущ на кръстоска между всички врагове на Д'Лей, които ни показват във филма. Споменах ли, че платната на корабите преди 10 000 години са били розови?

Всъщност филмчето не беше толкова лошо. Да, имаше си слабите страни, но пък къде ли няма такива? Важното е, че можете да се посмеете и да се отпуснете. Останалото няма значение =) Аз лично го изгледах с удоволствие поради много причини, сред които включваме и добрата компания, широкия екран и обновената голяма зала на "Тракия". А и фантазиите след филма как огромен мамут ще пристигне отнякъде да изтребе "хората" са безценни.

D'Leh: [in the pit, after deciding to not kill the Saber-tooth] Do not eat me when I save your life!

Няколко полезни факта, които забравих: главният вожд се казва "Тик-Тик", Великата майка по подозрения е носела името Лили Иванова, съблезъбите тигри говорят английски, а Стивън Стрейт е готин и се разхожда гол през целия филм =)

PS А докато търсех снимки от филма, попаднах на това.

P.S. I Love You

Как да продължиш да вървиш когато знаеш, че пътят е
пуст, а на края не те чака нищо друго освен край?

Не съм сигурна откъде чух за пръв път за филма, но след като прочетох мненията на това и това момичета, реших, че гледането все пак си заслужава. Вярно, с ужасно качество и без субтитри, но пък... ние нали сме дауекогуеди поуигуоти, такива дреболии ли биха ни спряли? Та филмчето започва очарователно с кавгата между двама влюбени, а именно Джерард Бътлър и Хилари Суонк. Нея честно казано не съм я гледала никъде, но пък неговото участие в "Атила" беше незабравимо. Филм, който препоръчвам на всеки. Та, милите ни Холи и Джери страдат от така често срещания синдром при женените - навикай другарчето. Разбира се сцената завършва в леглото, както всички се досещаме, но пък е добро начало, което те предразполага да хвърлиш един поглед на нататъчното действие, макар и с известно подозрение за поредното леко филмче. И що да видим след началните надписи - Джери в урна. Е, това най-малко бих очаквала, ако не бях предварително информирана какво ще се случи. И въпреки всичко реакцията ми беше "Ама... ама... ама..." и празен поглед в монитора. Дотук със завръзката. От тридесетия си рожден ден нататък, Холи започва да получава писма от отвъдното. Преживе съпругът й е измислил план да я накара да превъзмогне загубата му. Той е простичък - Джери е намерил начин при вдовицата му да пристигат неговите написани преди смъртта му писма с простички заръки като "Купи си лампа" или "Отиди на караоке". Прости, но пък ефикасни, както става ясно по-късно. Някъде по средата на филма цъфва голото дупе на Джефри Дийн Морган, който признавам успя да ме очарова в тази си роля. Холи е отнесена от ураган от спомени, а приятелката й Денис се опитва да си намери мъж с простата стратегия от три въпроса "Свободен ли си? Гей ли си? Имаш ли работа?". Филмът се предполагаше да ме разплаче и да ме наведе на някакви дълбоки размисли, уви, това не се случи. Лично мнение - скукааааааааааа. *thumb down* Е, имаше и сполучливи сцени, признавам, но на мен ми трябва нещо повече.

Daniel Connelly: So what did your husband die from?
Holly Kennedy: A brain tumor.
Daniel Connelly: Nice!

Denise: Are you single?  Guy: Yes.  Denise: Are you gay?  Guy: Yes.
[Denise walks away] [a few frames later]
Denise: Are you single?  Ted: Yes.  Denise: Are you gay?  Ted: No.  Denise: Are you working?  Ted: No.
[she walks away]

P.S. Не, не е това =) Книгата била по-добра. Склонна съм да вярвам. Не е ли винаги така?

10 (засега) признака, че гледаш твърде много Supernatural

1. Все още си мислиш, че майспейс е порно сайт. Какво? Щом Дийн казва...
2. Последното ти гадже те заряза, защото когато се запозна с приятелката й Мег, ти започна да я пръскаш със светена вода и да нареждаш "Екзортизамусте, омнус имунус спиритус..."
3. Колежката ти е сменила парфюма си. Ти си мислиш "Хм, трикстър"
4. Професията ти само официално е счетоводител. На въпроса "Какво работите?" ти отговаряш "Бикини инспектор"
5. Приятелите ти вече са свикнали, но непознатите постоянно се възмущават защо всяка сутрин обикаляш около офиса си, за да ръсиш от 20-килограмовия си пакет сол.
6. Съседите ти те питат какво прави тоя пентаграм пред вратата на входа.
7. Възрастните хора те плашат до смърт. Толкова са зловещи.
8. Когато златната ти рибка се спомина, ти намери своя снимка, сложи я в кутия и я закопа на кръстопът. Все още чакаш да се появи демона.
9. Първият ти номер за бързо набиране е 1-785-555-2804.
10. В училище имаш да опишеш хобито си с 1000 думи. Твоите до една се отнасят за перфектните устни на Джаред/Дженсън. За друга част от тялото - в следващото съчинение, 1000 думи са толкова малко...

Gabriel

Спомняте ли си девети клас като изучавахте Библията и там имаше един цитат "И тогава Гавраил изкара двата пистолета със заглушители и изтреба всичко живо наоколо"? Спомняте ли си? А, не? Как така не? Да бе, вярно, това не беше там. А дали присъстваше паднал архангел, продаващ се за пари? Е, и това ли го нямаше? Значи трябва да има поне за това как жалките режисьори и некадърните сценаристи в САЩ обединяват усилия, за да направят един тъп, банален и безсмислен филм. Ако и това го няма, значи Библията наистина е сбъркана някъде. На втората минута се прозявах, буквално, на 30-тата вече не можех да издържам и го спрях. Не мисля да го продължавам. Никога.

Chris Rock - Bigger and Blacker

Днес имах нужда от някакъв по-брутален хумор. Не, нямам предвид просташки, просто нещо несантиментално и нелигаво. Та по тази тема в главата ми изникна спомена от преди няколко месеца когато изгледах две представления на Крис Рок. Беше невероятен. Всъщност неговият хумор не е препоръчителен за всеки. Дори бих казала, че ще го понесат много малко хора. Не съм сигурна дали и на мен ми понася. Той е циничен и вулгарен, и се гаври с неща, с които шега не бива. И винаги прекалява. Харесват ми обаче истините, които се крият зад майтапите. И точно в днешното шоу (между другото единственото, което намерих), а именно това от 1999 "Bigger and Blacker" имаше много такива. Обичам сарказма му. Сарказъм в тежка степен. Но наистина, не го препоръчвам за хора с изтънчен вкус, особено точно това определено представлеие. Нямам си на идея защо в 90% отвремето хората се смееха. Може би това беше някакъв кодиран американски хумор, който "простия българин" не може да разбере. Но аз просто седях и го гледах как разсъждава, опитвайки се да бъде смешен, а в същото врме толкова истински. Толкова директен, без лицемерие и без прикрити нападки. Просто директен. Не мога да определя дали плюсовете или минусите бяха повече. И все пак за да ви спестя гледането, което още веднъж казвам, че не препоръчвам, ще извадя три цитата. Преводът, който между другото е повече от страхотен, за съжаление не можах да намеря от кого е:

• И всички говорят за контрол върху оръжията, трябва да се отървем от оръжията. Майната му. Харесвам оръжията. Ако имаш оръжие, няма нужда да тренираш. Аз не тренирам. Не тичам. Имайте си плочки, аз си имам Тек. Майната им на тези глупости. Няма нужда от контрол над оръжията. Знаете ли от какво се нуждаем? Трябва ни контрол над куршумите. Човече, трябва да контролираме куршумите, точно така. Мисля, че всички куршуми трябва да струват по $5,000. $5,000 за куршум. Знаете ли защо? 'Щото ако куршум струва $5,000, няма да има вече невинни жертви. Точно така. Всеки път когато застрелят някого, хората ще си казват, "По дяволите, тоя тряа да е направил нещо." "Мамка му, те вкараха куршуми за $5,000 в задника му." Хората ще мислят преди преди да убият някого, ако куршум струваше $5,000. "Мамка му, щях да ти отнеса шибаната глава, ако можех да си го позволя. "Ще си намеря още една работа, ще започна да пестя... и ти си мъртвец." "Надявай се да не успея да взема куршуми на изплащане." Така ако ви оцели заблуден куршум... няма нужда да ходите на лекар да го вади. Който ви е прострелял ще си го вземе обратно. "Мисля, че имате нещо мое."
  

• Не харесваме лекарите, защото не лекуват нищо. Не лекуват нищо. Болестите са си същите откакто бях малък. Кое е последното, което лекарите излекуваха? Полиомиелит. Знаете ли преди колко време имаше полиомиелит? Когато излъчваха 1 сезон на "Луси". По дяволите, Фред имаше афро фризура на вълни! Да сте срещали някого с полиомиелит? Някой да се чувства полиомиелитен наоколо? Не. Точно така, те не лекуват нищо. Болестите са си същите откакто бях малък: СПИН, туберколоза, рак, децата на Джери все още накуцват. [...] Точно така, навън има СПИН. Мислите ли, че ще го излекуват? Не, те не могат да излекуват и гъбички. Няма да излекуват СПИН-а. По дяволите, никога няма да го излекуват. Дори не си го мислете. Няма да го излекуват, 'щото няма пари в излекуването му. Парите са в лечението.Така се получават пари, чрез повторното лечение. Така наркодилърите печелят пари, чрез повторната доза. Това е то правителството: шайка наркодилъри, разчитащи на новата доза. Няма да излекуват никакъв СПИН. Това е то. Мислите, че ще го излекуват? Още ги е яд за изгубените пари покрай полиомиелита! Да излекуват СПИН? По дяволите, все едно Кадилак да направят кола, която работи 50 години. Знаете, че могат... но няма да направят нещо толкова шибано тъпо. По дяволите, имат метал на космическата совалка дето обикаля около луната... и издържа температури до 20 000 градуса. И искате да ми кажете, че не могат да направят Елдорадо... на който бронята да не пада? Могат, обаче няма. Така ще направят със СПИН-а това, което правят с всичко друго. Ще измислят начин да живеете с него. Не го лекуват, просто го кърпят. Да издържи до следващия магазин, за да ви вземат още пари. Няма да го излекуват.
  

• Гледам новините и чувам, "Срещу Тупак Шакур е имало атентат." "Биги Смолс - атентат. Уцелен от куршумите на атентатор." Аз викам, "Не, не беше!" При Мартин Лутър Кинг беше атентат. При Малкълм Х беше атентат. При Джон Ф. Кенеди беше атентат. Тия двама негри ги застреляха. По дяволите, обичам Тупак, обичам Биги, ама училището няма да е затворено на рождения им ден. Не мисля, че ще видим снимките им да висят... във всекидневната на баба ви. "Това са Ейбрахам, Мартин и Пак." "А тук имам една на Исус и Биги на люлката.

Alfie

Чар, чар, чар... се сипе на парцали

Признавам, че първия път когато се опитах да гледам "Алфи", филмът далеч не ми хареса. Постоянното бръщолевене на Джъд ме дразнеше ужасно, интригата никаква я нямаше и имах чувството, че пак ще гледам историята на грозното патенце перефразирано като ненаситният женкар, който съзрява духовно в продължение на два часа и преустройва мисленето си, ама на такава степен, че чак опустошената форма на България след отнемането на териториите й по времето от края на Първата Световна би ви се сторилo мизерно сравнение. "Грозната Бети" ряпа да яде... Та затова спрях филма някъде в първите 40 минути, но с твърдото убеждение, че все пак искам да го догледам. И ето, че надвих чутовния си мързел само след три месеца, през които "Алфи" грижовно се съхраняваше на компютъра ми и въпреки че изтрих около 100 гиги, качих още толкова и после и тях изтрих. Та, ако трябва да стигна до същината на филма вместо да изпиша още 500 думи въведение, изгледах го! И-з-г-л-е-д-а-х- г-о! А истината е такава каквато най-малко пък съм очаквала - филмът се оказа повече от очарователен и ме зареди с положително настроение на 100%. Дори се прокраде онази мъчителна мисличка "Еее, защо трябваше да свършва?", бях готова да го гледам цял ден и нямаше да ми омръзне. Най-завладяващото е контактът, който се осъществява между Джъд (как кой, Лоу... как може въобще да не сте разбрали досега?) и зрителите. А уж това беше нещото, което ме надразни в началото. В противоречие - само след 10 минути не можех да откъсна поглед от Джъд докато ми говори. Добре, вярно, че и огромният му чар играе съществена роля... и английският акцент и усмивката. Но филмът беше толкова увлекателно заснет, че се прекланям пред "господин режисьора" Чарлз Шайър. Имаше моменти в които проклинах това, че трябва да чета субтитрите, защото исках просто да гледам Алфи в очите и да се наслаждавам на историята му. И наистина имах чувството, че говори на мен, че съм някъде там, вътре. В матрицата :) И исках да съм там, и за час и половина просто бях. Не мисля, че има някой, който не би искал да се потопи в тази атмосфера. А финалната реплика е толкова убийствено добра, че още не мога да си я изкарам от главата, въпреки че изгледах филма преди повече от седмица:

Alfie: So, what's the answer? That's what I keep asking myself. What's it all about? You know what I mean? *smile*

ПП Омар Епс също далеч не направи лоша роля :)

Alvin and the Chipmunks

Трима пухкави говорещи сладурковци

и един Джейсън Лий

Мога да ви кажа, че това е един филм, касаещ взаимоотношенията в едно новосъздадено семейство. Че те кара да се замислиш за това колко са важни правилата в едно общество, колко е съществена ролята на правилното възпитание, как любовта между родители и деца трябва да присъства неотменно, за да се създаде един щастлив, разумен, истински Човек. Мога и да ви кажа, че кара човек да се замисли кои правила могат да се нарушават и кои не, защо я има българската поговорка "Много хубаво не е на хубаво", защо още от малък ти повтарят, че "8 часовият сън е задължителен" и че винаги трябва да помниш откъде си тръгнал. Но не мисля да казвам тези неща, въпреки че наистина са верни. Всъщност това са просто редовните поуки от едно анимационно филмче - любовта е важна, тя побеждава всичко. Това обаче, което наистина искам да кажа е - "Алвин и катериците" е един изключително сладурски и слънчев филм! Разказва историята на три катерици, които намират своя баща в лицето на изгряващ композитор, който е в търсене на своите нови звезди. Скоро обаче между тях се създават връзки далеч по-силни от взаимоотношението мениджър-клиент. Саймън е малкият сладур с очилата, който може да те умили с погледа си, винаги засмян и остроумен. Алвин е в ролята на малкия пакостник, който я ще загаси лампите докато си на среща с момиче, я ще те замери с нещо само и само да види усмивката на лицето ти, а Тиодор е онази пухкава топчица козина, на чийто поглед не можеш да устоиш. В ролята на Круела де Вил - лошия чичо Иън (Дейвид Крос). Е, ако си падате по филмчета като "Гарфийлд", "Роботи" или "Стюарт Литъл" - този определено ще ви хареса. Въпреки, че съм на мнението, че е с пъти по-добър от трите взети заедно. От началото до края няма да има останали пет минути, в които да не сте казали поне веднъж "сладууур" и да не сте се усмихнали. А анимацията е толкова реална, че ти се иска само да се протегнеш към екрана и да гушнеш тези пухкави мъници. Ще го гледам пак, най-малкото заради ярко жълтото настроение, което носи :)

Свърши сеее! Най-после!

Ето. Видя се краят. Стачката приключи. Но какво всъщност стана, кой отстояваше позициите си и кой какво спечели и загуби стана ли ясно? Ето накратко какво се случи.

Както на всеки три години, и през 2007, Гилдията на Американските сценаристи (за по-лесно ГАС) трябваше да поднови договора си с Гилдията на Американските Продуценти (които ще наричам накратко ГАП). На пръв път поглед поредната рутинна процедура се превърна в ад, който светът не беше вуждал от двадесет години насам. В началото неясни противоречия в съставянето на договора между гилдиите, предизвика надигане на ГАС срещу принципите и изискванията на ГАП. На 5 Ноември 2007, точно в дванадесет часа, гилдията на сценаристите обяви, че ще се противопостави на клаузите в договора чрез активни стачни действия, които няма да приключат докато не се постигне консенсус между двете общности. Още на същия ден, блогове, сайтове и форуми, в които досега цареше добрият тон, започнаха да публикуват разгневени мнения по въпроса кой е прав и кой крив, започнаха ожесточени дискусии кой заслужава къшей хляб и кой само трохици от общите печалби и тъй като дотогава нищо не беше и толкова ясно, споровете течаха по-скоро на сляпо. Неосъзнати фенове псуваха без задръжки сценаристите, които така невъзмутимо смеят да спират работа. С нарастващия страх, че повече никога няма да могат да видят любимите си сериали, феновете не пестяха критики към "неблагоразумните спорове", които се сформираха в Америка. В същото време, в България бушуваше и една друга голяма дилема - трябва ли да се увеличат заплатите на българските учители. Исканията на двете на пръв поглед несвързани по нищо общности на българските учители и американските сценаристи започнаха да се свързват като едно цяло.

Спорен е въпросът каква беше истинската цел на стачката. Дали за пари или за чест е въпрос, който трудно може да бъде решен, при положение, че двете са толкова тясно свъразни. Защото да получаваш никакви доходи за труд, над който си работил стотици безсънни нощи, е не само оскърбление, но и чиста проба гавра над интелектуалния труд на което и да е живо същество. Реално погледнато всичко се корени в желаното увеличение на доходите. Основните изисквания за спиране на стачката, се кореняха в увеличаване на процентния доход, който да получават сценаристите за всяко тяхно произведение. Тук се създадоха и няколко отделни главни аспекта. От какво и колко голямо парче искаха сценаристите? Най-просто казано като за обикновения американски, а и български киноман, исканията бяха отнесени към три насоки. На първо място, се изискваше увеличение на процентния доход, който получават сценаристите за всяко излязло на пазара ДВД. От мизерните 0.3 печалбите трябваше да скочат на "невъзмутимите" 0.6%. С прости сметки можем да заключим, че дори при 100%-тен успех на стачката, едно от най-важните звена за осъществяването на каквато и да е продукция, сценаристите, биха получавали по-малко и от 1% от цялостните доходи от ДВД носителите излязли на пазара. На второ място, сценаристите изискваха да им бъде признат приносът при създаването на т.нар. реалити шоута и програми. Те трябваше да попаднат под тяхната юрисдикция и сценаристите да бъдат признати като създатели на тези продукции, които всички знаем, че въпреки голямата част независимост, имат нужда и от сценарий. Третият и може би най-големият проблем на ГАС беше техният нулев приход от разпространението на реално погледнато техните продукти из интернет мрежата, по мобилни телефони и чрез всякакъв вид нова комуникация, която не включва официалниото излъчване на предаванията през определените им телевизионни времена. Като оставим настрана, милиардите долари загуби от пиратски копия, достъпни за всеки, сценаристите изискваха поне приличен дял от продуктите, които се заплащат за използване посредством независими компании, осъществяващи достъпа на продукциите и до страни, в които продуктите не биха могли да стигнат по друг начин. В началото грубото изискване беше за 2.5% от доходите, след което спаднаха до исканите и за ДВД-тата 0.6%. По време на четиримесечната стачка, сценаристите бяха склонни на десетки компромиси и отказване от някои от своите изисквания в името на благополучния край на стачката. Такъв обаче не се сключи дълго време.

В продължение на 14 седмици се осъществиха множество официални и неофициални срещи между членове на двете гилдии, целящи осъществяването на колкото се може по-скорошен компромис, за да се завърнат екипите по работните си места. Не всичко обаче беше чиста дипломация. Докато Гилдията на Продуцентите се опитваха да подронят авторите на ГАС чрез открити изявления по телевизията и правеха опити за манипулация, Гилдията на Сценаристите си служеше с подкрепата на някои актьори. ГАС разпространяваха идеите и желанията си чрез открити статии из цялото интернет пространство. Блоговете им се напълниха с техните собствени виждания, по форумите започна да се обсъжда кой е прав, при положение, че до обикновения наблюдател далеч не достигаше цялата информация за случващото се. С всеки изминал ден напрежението ескалираще, още повече, че и медиите взимаха активно участие в осъществяването на връзка между Америка и останалия свят. Екипите на телевизионните продукции в процес на снимки напуснаха работните си места. Преговорите се разпадаха поради всевъзможни причини. Имаше и нападки по повод "нежелание за сътрудничество", и обвинения за твърде високи изисквания, и просто отрицание за компромиси - инат и свободолюбие играха съществена роля във взаимоотношенията между двете американски гилдии. Снимките без сценарий бяха невъзможни, а сценаристите отказваха да се върнат на работа докато не получат справедливо заплащане за труда си. През декември сезоните и на най-успешните и на не толкова популярните сериали бяха прекъснати, някои бяха обявени за незавършени. Информацията, достигаща до нас за вероятните загуби е навсякъде различна. Варира от няколко стотици милиона до повече от два милиарда долара. Едва на 25 януари беше обявен малък напредък в преговорите и се роди надеждата за приключване на стачката в близките две седмици. Двете страни започнаха да се срещат на затворени врата, което заговори за евентуален скорошен изход от създалата се ситуация. На 7 февруари радостната новина за краят на стачката огласи целия свят, макар още да нямахме подписан договор. Изпълнителният продуцент на "Дисни" Майкъл Айснър заяви пред CNBC, че е постигнато споразумение и се очаква то да бъде затвърдено писмено идните събота и неделя. Така на 12 февруари 2008г. стачката приключи благополучно след 100 дена протести, милиарди долари загуби за американската кино индустрия и хиляди часове на феновете изгубени в притеснения за любимите им сериали.

Краят се видя! Няма я вече. Можем само да се надяваме това никога повече да не се случи. И на едно по-качествено и по-дълбокомислено кино създавано от хора, които наистина имат какво да кажат на света. Нека кранчето на тъпите сценарии се запуши веднъж завинаги. Днес! Иначе за какво беше всичко?

Hitman

Eдин изключително красиво направен филм. Много хармоничен, с музика, която никога не бих предположила, че би си паснала дорбе с екшън. Всичко започва с Аве Мария и тренировките за превръщане в серин убиец. За Бога, не съм виждала по-красиво начало на екшън! Кадрите, обагрени в небесно синьо сякаш се преливат един в друг и то под звуците на такава небесна музика. Нямам думи. Дъжд. Напрегнати звуци. Ииии, ето го дългоочакваното редовно fuck. Дотук с извисяването. И въпреки това, магията от преди малко продължава да ме държи и сякаш не забелязвам баналността на това, което гледам. Секунди по-късно си закривам очите от прииждащата бруталност. За щастие нищо не се случва, но окървавеното острие, близостта с човешката плът... Рядко потръпвам на ужаси, но такъв вид моменти, кратки... въздействащи винаги, ама винаги успяват да стигнат някакси до мен. Може би самият факт, че не се набляга толкова на това, а е някак между другото придава чувството за реланост. Не знам. Тринадесета минута, четирдесет и шеста секунда - каката с татуировката. Току-що обърнах резбата. Споменах ли за бар-кода на тила на Олифант? Gorgeous! 4 минути по-късно се появява и Той. Самият Робърт Непър. Е, признавам пред себе си, не направи добра роля. И акцентът му беше изкуствен. И, да, можеше да не показват народния театър като сграда в Русия, каката можеше да не е гола в няколко сцени от филма и можеше да няма толкова много безсмислен екшън. Но сцената със сабите компенсира всичко. Четирима мъже, насочили по два пистолета всеки срещу всеки... Просто красота. И тогава, когато си мислиш, че няма как да стане по-красиво от този кадър, Тимъти прошепва "How about dying with a little dignity?"... И изкарват мечовете. Душевен оргазъм.

А всичко започна с Робърт... Препоръчвам филма, макар че ако търсите нещо дълбокомислено, няма да го намерите тук. Може би това беше най-добрият екшън който някога съм гледала. Е, признавам, все още си е екшън и не мога да го сравнявам със стойностните филми, но... все пак.

Agent 47: How about dying with a little dignity?

Supernatural Season 3 Episode 9 - Malleus Maleficarum

Криво ми е.
Защото чакахме два месеца за този епизод, а той не ни донесе нищо. Защото най-добрият сериал, който съм гледала от доста време насам се превръща в боза. Защото Крипке и екип сякаш вече нямат идеи. Защото ми писна да повтарям, че развалиха РВ, а сега трябва да започна да въртя същата плоча и когато се говори за Supernatural.
Криво ми е.
Искаше ми се да вярвам, че тази серия ще убие всичко негативно събрано у мен заради стачката. Че ще се насладя на онова сладко удоволствие от първи, втори или трети епизод от трети сезон. Че отново ще ме връхлитат разнородни мисли през всяка сцена и накрая ще си кажа, за Бога, защо свърши? Че ту ще се захласвам по Сам, ту ще се възхищавам на Дийн. Че кървавите сцени ще ми вземат ума, а сантименталните разговори между двамата ще ме умилят. Че в епизода отново ще вкарат онова чувство за хумор от "Bad Day at Black Rock". Искаше ми се да вярвам...
А сега ми е криво.
Защото нито едно от тези неща не се случи. И нека, ако нямат какво да измислят, просто да не се излагат и да завършат сезона. но подобаващо, завладяващо, с гръм и трясък. А не така - не толкова блудкаво, не толкова банално, не толкова отчайващо скучно. Supernatural, Джаред и Дженсън заслужават повече.
Криво ми е.

1408

Репликите, които се чуват в салона (стаята) колкото повече напредва времето:
1. Хм, изглежда интересно.
2. Добре де, това беше леко глупаво, но предполагам, че ще компенсират нататък.
3. Да, да, да... Ние за пръв път гледаме филм сякаш...
4. Оф, скукаааааа.
5. *гледа си часовника* Няма ли да се случва нещо най-после?
6. *блъска си главата в монитора от отчаяние* Моля ви бе, хора, смилете се над нас, покажете нещо интересно.
7. А, какво стана? - Защо, ти да не би да заспа? - А, малко.
8. *отваря си очите* Да, явно и това съм го пропуснала *затваря ги отново*
9. М? Ще свършва? Да, добре. Ама стана ли нещо? Не? Добре, събуди ме след малко да видя края.
10. Еееех, каква хубава дрямка му дръпнах.

С три думи: скучно, скучно, скучно.

Mike Enslin: They say you can't die in your dreams... is that true?

ПП Всъщност имаше една готина сцена - като махаше през прозореца и осъзна, че това срещу него е самият той. Creepy. Това беше още в частта "Хм, изглежда интересно".

Secret Window

a.k.a. Джама

Ако сте бавни като мен, всичко ще ви стане ясно при репликата "Но как? Как го е направил?". Ако сте дори още по-бавни, ще трябва да чакате малоумното обяснение, в което ви навързват като на две годишни историята и ви показват едно по едно кое как е станало.

Иначе Джони беше готин. Прическата му беше тип "гръмнал бойлер в тръстика" или ако трябва да съм по-оригинална - тип "да, да, връщам се от друго измерение". Пред себе си признавам - това не беше едно от най-добрите му постижения. Доста праволинеен, може би бих могла дори да кажа банален филм. Когато се настаня пред монитора да гледам нещо с негово участие обикновено се въоражавам с много търпение, самоконтрол и си проверявам сарказма, защото неговият тип филми са... хм по-други? Очакванията ми са за двучасово бездействие, през което постоянно си задаваш въпроса "Какво, по ангелите, става тук?" и с трепет чакаш края. Към втората трета вече едвам издържам, приклекнала съм в поклонническа поза и се моля на всички богове да разбера защо ЗАЩО съм седнала да гледам това и чакам най-после да се струполи краят отгоре ми, за да може да си пусна някаква релаксираща музика. Краят обаче винаги е един - още по-неясен и по-бездействен от самия филм. И тогава определено се замислям над идеята да почна да взимам антидепресанти... Въпреки това, аз уважавам много Джони Деп - уважавам го, точно защото филмите му са нещо различно и не играе за пари, а за удоволствие. Може би винаги се въплащава уникало изхакани роли, но едно трябва да му се признае - има стил и си го следва. Има индивидуалност. И, между другото, има някои негови филми, които безкрайно уважавам. Не, това не са трите части на "Карибски пирати"...

Всъщност този пост не трябваше да бъде отделен на Джони, а на Джама. Е, в Джама става дума за писател, на когото му е даден три дневен ултиматум да докаже, че книгата, която е написал е негово творчество, а не преписана от изкукал психопат, дошъл му на гости от задната страна на географията. Разбира се, присъства и редовната любовна драма - Морт (наш'то момче) е в процес на развод и живее почти напълно изолиран от целия свят. Решение, което сам е взел, след като жена му му е изневерила съвсем наскоро. Единственото му занимание по настоящем е да пише и спи, спи и пише... и така до края на света.

Хубавото на филма е че ви се дават всички нужни доказателства, за да се сетите какво става. Можете да го изгледате най-малкото, за да си пробвате наблюдателността, постоянството на мисълта и опита в такъв жанр филми. Като го изгледате, драснете един ред кога осъзнахте как ще завърши всичко =)

Mort: I killed a mirror.
Mort: And my shower door.

Mort: You're a dick!
Ted: Do you feel better now?
Mort: Yes, I do.

Mort: The only thing that matters is the ending. It's the most important part of the story. And this one, is very good. This one is perfect.

11:14 PM

20 минути, преразказани в час и половина без да доскучава

Никога не съм очаквала при пускането на 11:14 PM, по време на ужасно дългото изписване на надписите оформени като магистралка, там да се мерне името на Клинт Мансел като създател на музиката. Но то е там! И саундът наистина е добър. Всъщност още по-малко очаквах след потресаващите на "Requiem for a Dream", невротичните на "Pi" и извисените на "The Fountain", да чуя такива весели звуци, излизащи от екрана, под които се е подписал точно този същият човек. Очарована съм! Mузиката не може да се сравнява с тази на останалите три филма и определено няма нищо общо, но ми хареса това разчупване на модела. Всъщност в имдб не пише той да участва по какъвто и да е начин, но той е там, макар и дорбе прикрит :) Колкото до самия филм - ако думата f&%$ беше овца, щях да заспя пред екрана още на третата минута. Нямам си на идея колко пъти се повтори, но беше много. И то съпътствана с di** и обичайното "What the hell?". И като изключим историята с di**-a, смея да кажа, че филмът е доста добре направен. Минава много бързо. Първият един час не усетих как се изниза. Може би това преплитане на различните истории създава впечатление за развитие и неспирно напрежение. И както в повечето филми, в началото си задаваш въпроса "Ок, какво точно става тук?", но в този случай не ми се заби толкова на дълбоко в съзнанието и не ми се прииска да превъртя напред и всичко да свърши колкото се може по-бързо само и само да си получа the f****** answer! Що се касае до актьорите - слабо... много слабо. Особено... не, няма особено, всички бяха слаби :) Така и не успяха да създадат някаква интрига. Затова пък направата на самите сцени и винаги-на-място саунда компенсираха до известна степен. Сценарият е кратък:

Целият филм се развива в рамките на двайсетина минути до половин час от живота (и смъртта) на героите. На пръв поглед несвързани, в една вечер, в един град, на почти едно и също място се случват две убийства. Едва ли обчае ще учуди някого, че и двете се случват точно по едно и също време - 11:14 вечерта. Тук се появява и връзката между пияния Джак Левайн ("Излекувал съм хиляди хора с моите магнитни наколенници"хаха, не, не този, но показва до известна степен странното чувство за хумор, вплетено в целия филм), който блъска непознат на път към любовницата си и група тийнейджъри, из които решилият победоносно да се изходи през прозореца Еди (Бен Фостър). Грешката се оказва само и единствено негова и на мен поне ми хареса възмездието. На бас, че никога повече няма да посмее - после казват, че боят не помагал :) Разбира се в последствие се появява и жена, около която се завъртат обичайните тийнейджърски любовни интриги. Доколко е жена - ако съдим по бюста й - много, ако съдим по годините, аз бих казала, че още не е заслужила титлата с "ж".

Обичаен сценарий, нищо чак толкова необикновено. Ако не го изгледате - не сте загубили нищо. Ако обаче решите да го изтеглите, първо се подгответе за думичката с "d" и за предм... органът, който описва, а после ако имате силно развито чувство за сарказъм като мен, ще се хилите неистово поне на 5-6 сцени във филма.

Mark: [referring to Eddie's penis] Tim, it's been cut off!
Tim: So they can reattach it.
Mark: Well how the f**k are they gonna do that?
Tim: What am I, a surgeon? They use leeches and sh*t.

Non ti muovere

Несполучлива италианска порнография

Отново италианско кино. Този път с Пенелопе Круз, която така и не успях да харесам, колкото и да ми се искаше. От този филм нататък няма и шанс за подобрение... Филмът е кошмар! Не го препоръчвам на никого! Въпреки че накрая се опитват да внесат някаква поука, 90%-те от филма, повтарящи едно и също вулгарно действие никой не може да ме убеди, че са стойностни! Никой! Какъв въобще беше сценарият? Италия (Пенелопе Круз) явно е магистрална фея, макар че никъде не се споменава направо... отказвам се. Филмът не заслужава да бъде описван, а и да искам нямам какво смислено да кажа. Добре, че на BS Player-a има онази хубава опция "превърти", защото иначе щях да го спра още в началото при третото повтаряне на... разбрахте. Първият път я изнасилва, оттам нататък по нейно желание. Защо говоря още?

Crouching Tiger Hidden Dragon

Китайският вариант на тъп американски екшън

Поредният филм, на който възложих надежди, който готвех от месеци да гледам и който ме разочарова. Не разбрах изобщо, имаше ли някакъв сценарий в или само летящи (??) нинджи и безсмислени дрънканици. Това "Искам си гребенчето" какво точно изразяваше? Нейната душевна сила и вътрешна непреклонност пред когото и да е? Или тя просто си търсеше кой да я изнасили? Всъщност може би любовната сцена между Джен и Облака (иска ми се да ставаше дума за мента+мастика...) би се получила, ако някой бе помислил над въпроса "Как?". Не знам дали някой споделя мнението му, но господин Анг Лий явно счита, че накъсаните реплики под звука на удрящи се капачки на Кола Кола са романтични, защото на това ми приличаше саундтракът през цялото време. Зелената съдба беше направен зле. Неподобаващо за филм от 2000г. Щом е най-непоколебимо-могъщо-всяващо страх-респектиращото оръжие на всички времена, не трябваше ли да се постараят малко повече да го направят, знам ли... поне прилично красив? Все още съм на мнението, че сценарий нямаше, но все пак:

Ли Му Бай (Чоу Юн Фат), един от най-умелите бойци на 19в., решава да предаде своя меч, Зелената съдба, на стар приятел в Китай и да загърби досегашния си живот. В последствие мечът бива откраднат от воин, убил близък на всеки един, който виждаме във филма. (Ако приемем, че е убил по един роднина на всеки китаец, това прави милиони, но да не задълбаваме). В търсене на "този така невъзмутим крадец и убиец", Нефритената лисица, Ли осъзнава, че може би нещастно сгодената дъщеря на губернатора, Джен Циу (Чжан Зи Ий), има нещо общо. Станал свидетел на уменията й, у Ли се заражда желанието да я дообучи и да й предаде опита си. Но да получи съгласието й не се оказва лесна задача, особено когато тя е на път да осъществи своята любов от приказките (бел.авт. въргаляне в пещера с непознат).

Аз лично истински проблем, който да се разработва във филма не видях, нито намерих поука, нито успях да се потопя в атмосферата. Ако искате да видите нескопосано направени каскади, безкрайни битки, недообмислени любовни сцени и банални интриги - това е вашият филм. Все пак е спечелил 4 Оскара и още 72 награди, сигурно аз съм пропуснала да видя в какво се състои великолепието му.

Lo: All this trouble for a comb?
Jen Yu: It's mine. It means a lot to me. A barbarian like you wouldn't understand.
Lo: I can use it to pick fleas from my horse.

Sir Te: When it comes to the affairs of the heart, even the greatest warriors can be a consummate idiots.

Malena

За проклятието, наречено красота. За злобата, наречена завист. За слабостта наречена похот.

Италия, времето на Втората световна война, един малък мръсен град от колкото и гледни точки да го погледнете. Принципи няма, разум няма, една дупка, зейнала някъде в пространството. И някъде оттам, между мръсните коси, жълтите зъби и небрежно нахвърлените дрипи, се долавя ароматът на невинността, на истинска жена, на цъфнали праскови - ароматът на Моника Белучи. Нейният неуспорим чар, перфектното тяло, изпепляващите очи, елегантността й, карат 12-годишният Ренато да се влюби за пръв път... и да смазва пружините на леглото доста по-често отколкото приляга на възрастта му. От моментът, в който я съзира, умът му е изпълнен само с едно, във всяко лице - вижда нейното, във всяка извивка вижда контурите на тялото й. Пред ангелите обаче малцина се покланят. Всяка крачка на Малена е съпътствана от злобни нападки и похотливи погледи. Жените завиждат, мъжете копнеят. И само една бръчка, няколкото качени килограма и пречупеният дух могат да върнат всичко "понормално му"...

И ако сега си мислите, че това е бозав филм за една иначе-толкова-симпатична-романтична история - лъжете се. Това е филм за вулгарното очарование на първата любов, за дара и наказанието да бъдеш различен и за похотта и злобата достигнали до краен предел. Не може да се опише, трябва да се гледа. Има от всичко по много - много хумор, много голота, много изкривена романтика, много реланост, много фантазии, много потресаващи и обнадеждаващи кадри. Излишно е да се споменава невероятния саунд на Еньо Мориконе, но на режисурата трябва да се обърне внимание. Малцина могат да опишат до такова съвършенство няколко толкова различни и едновременно изключващи се сюжетни линии. Кадърът с мравката е страхотен, сцената с "повдигането" толкова очарователна по странен начин, развръзката - потресаваща. И след цял двучасов филм осъзнаваш, че репликите на главните герои се събират всичко на всичко на една страница формат А4 на Уорд.

Хареса ми... и ме натъжи... и ме ядоса... и ме разсмя... и го препоръчвам.

Renato Amoroso: Time has passed, and I have loved many women. And as they've held me close... and asked if I will remember them I've said, "Yes, I will remember you." But the only one I've never forgotten is the one who never asked... Malena.