10 (засега) признака, че гледаш твърде много Supernatural

1. Все още си мислиш, че майспейс е порно сайт. Какво? Щом Дийн казва...
2. Последното ти гадже те заряза, защото когато се запозна с приятелката й Мег, ти започна да я пръскаш със светена вода и да нареждаш "Екзортизамусте, омнус имунус спиритус..."
3. Колежката ти е сменила парфюма си. Ти си мислиш "Хм, трикстър"
4. Професията ти само официално е счетоводител. На въпроса "Какво работите?" ти отговаряш "Бикини инспектор"
5. Приятелите ти вече са свикнали, но непознатите постоянно се възмущават защо всяка сутрин обикаляш около офиса си, за да ръсиш от 20-килограмовия си пакет сол.
6. Съседите ти те питат какво прави тоя пентаграм пред вратата на входа.
7. Възрастните хора те плашат до смърт. Толкова са зловещи.
8. Когато златната ти рибка се спомина, ти намери своя снимка, сложи я в кутия и я закопа на кръстопът. Все още чакаш да се появи демона.
9. Първият ти номер за бързо набиране е 1-785-555-2804.
10. В училище имаш да опишеш хобито си с 1000 думи. Твоите до една се отнасят за перфектните устни на Джаред/Дженсън. За друга част от тялото - в следващото съчинение, 1000 думи са толкова малко...

Gabriel

Спомняте ли си девети клас като изучавахте Библията и там имаше един цитат "И тогава Гавраил изкара двата пистолета със заглушители и изтреба всичко живо наоколо"? Спомняте ли си? А, не? Как така не? Да бе, вярно, това не беше там. А дали присъстваше паднал архангел, продаващ се за пари? Е, и това ли го нямаше? Значи трябва да има поне за това как жалките режисьори и некадърните сценаристи в САЩ обединяват усилия, за да направят един тъп, банален и безсмислен филм. Ако и това го няма, значи Библията наистина е сбъркана някъде. На втората минута се прозявах, буквално, на 30-тата вече не можех да издържам и го спрях. Не мисля да го продължавам. Никога.

Chris Rock - Bigger and Blacker

Днес имах нужда от някакъв по-брутален хумор. Не, нямам предвид просташки, просто нещо несантиментално и нелигаво. Та по тази тема в главата ми изникна спомена от преди няколко месеца когато изгледах две представления на Крис Рок. Беше невероятен. Всъщност неговият хумор не е препоръчителен за всеки. Дори бих казала, че ще го понесат много малко хора. Не съм сигурна дали и на мен ми понася. Той е циничен и вулгарен, и се гаври с неща, с които шега не бива. И винаги прекалява. Харесват ми обаче истините, които се крият зад майтапите. И точно в днешното шоу (между другото единственото, което намерих), а именно това от 1999 "Bigger and Blacker" имаше много такива. Обичам сарказма му. Сарказъм в тежка степен. Но наистина, не го препоръчвам за хора с изтънчен вкус, особено точно това определено представлеие. Нямам си на идея защо в 90% отвремето хората се смееха. Може би това беше някакъв кодиран американски хумор, който "простия българин" не може да разбере. Но аз просто седях и го гледах как разсъждава, опитвайки се да бъде смешен, а в същото врме толкова истински. Толкова директен, без лицемерие и без прикрити нападки. Просто директен. Не мога да определя дали плюсовете или минусите бяха повече. И все пак за да ви спестя гледането, което още веднъж казвам, че не препоръчвам, ще извадя три цитата. Преводът, който между другото е повече от страхотен, за съжаление не можах да намеря от кого е:

• И всички говорят за контрол върху оръжията, трябва да се отървем от оръжията. Майната му. Харесвам оръжията. Ако имаш оръжие, няма нужда да тренираш. Аз не тренирам. Не тичам. Имайте си плочки, аз си имам Тек. Майната им на тези глупости. Няма нужда от контрол над оръжията. Знаете ли от какво се нуждаем? Трябва ни контрол над куршумите. Човече, трябва да контролираме куршумите, точно така. Мисля, че всички куршуми трябва да струват по $5,000. $5,000 за куршум. Знаете ли защо? 'Щото ако куршум струва $5,000, няма да има вече невинни жертви. Точно така. Всеки път когато застрелят някого, хората ще си казват, "По дяволите, тоя тряа да е направил нещо." "Мамка му, те вкараха куршуми за $5,000 в задника му." Хората ще мислят преди преди да убият някого, ако куршум струваше $5,000. "Мамка му, щях да ти отнеса шибаната глава, ако можех да си го позволя. "Ще си намеря още една работа, ще започна да пестя... и ти си мъртвец." "Надявай се да не успея да взема куршуми на изплащане." Така ако ви оцели заблуден куршум... няма нужда да ходите на лекар да го вади. Който ви е прострелял ще си го вземе обратно. "Мисля, че имате нещо мое."
  

• Не харесваме лекарите, защото не лекуват нищо. Не лекуват нищо. Болестите са си същите откакто бях малък. Кое е последното, което лекарите излекуваха? Полиомиелит. Знаете ли преди колко време имаше полиомиелит? Когато излъчваха 1 сезон на "Луси". По дяволите, Фред имаше афро фризура на вълни! Да сте срещали някого с полиомиелит? Някой да се чувства полиомиелитен наоколо? Не. Точно така, те не лекуват нищо. Болестите са си същите откакто бях малък: СПИН, туберколоза, рак, децата на Джери все още накуцват. [...] Точно така, навън има СПИН. Мислите ли, че ще го излекуват? Не, те не могат да излекуват и гъбички. Няма да излекуват СПИН-а. По дяволите, никога няма да го излекуват. Дори не си го мислете. Няма да го излекуват, 'щото няма пари в излекуването му. Парите са в лечението.Така се получават пари, чрез повторното лечение. Така наркодилърите печелят пари, чрез повторната доза. Това е то правителството: шайка наркодилъри, разчитащи на новата доза. Няма да излекуват никакъв СПИН. Това е то. Мислите, че ще го излекуват? Още ги е яд за изгубените пари покрай полиомиелита! Да излекуват СПИН? По дяволите, все едно Кадилак да направят кола, която работи 50 години. Знаете, че могат... но няма да направят нещо толкова шибано тъпо. По дяволите, имат метал на космическата совалка дето обикаля около луната... и издържа температури до 20 000 градуса. И искате да ми кажете, че не могат да направят Елдорадо... на който бронята да не пада? Могат, обаче няма. Така ще направят със СПИН-а това, което правят с всичко друго. Ще измислят начин да живеете с него. Не го лекуват, просто го кърпят. Да издържи до следващия магазин, за да ви вземат още пари. Няма да го излекуват.
  

• Гледам новините и чувам, "Срещу Тупак Шакур е имало атентат." "Биги Смолс - атентат. Уцелен от куршумите на атентатор." Аз викам, "Не, не беше!" При Мартин Лутър Кинг беше атентат. При Малкълм Х беше атентат. При Джон Ф. Кенеди беше атентат. Тия двама негри ги застреляха. По дяволите, обичам Тупак, обичам Биги, ама училището няма да е затворено на рождения им ден. Не мисля, че ще видим снимките им да висят... във всекидневната на баба ви. "Това са Ейбрахам, Мартин и Пак." "А тук имам една на Исус и Биги на люлката.

Alfie

Чар, чар, чар... се сипе на парцали

Признавам, че първия път когато се опитах да гледам "Алфи", филмът далеч не ми хареса. Постоянното бръщолевене на Джъд ме дразнеше ужасно, интригата никаква я нямаше и имах чувството, че пак ще гледам историята на грозното патенце перефразирано като ненаситният женкар, който съзрява духовно в продължение на два часа и преустройва мисленето си, ама на такава степен, че чак опустошената форма на България след отнемането на териториите й по времето от края на Първата Световна би ви се сторилo мизерно сравнение. "Грозната Бети" ряпа да яде... Та затова спрях филма някъде в първите 40 минути, но с твърдото убеждение, че все пак искам да го догледам. И ето, че надвих чутовния си мързел само след три месеца, през които "Алфи" грижовно се съхраняваше на компютъра ми и въпреки че изтрих около 100 гиги, качих още толкова и после и тях изтрих. Та, ако трябва да стигна до същината на филма вместо да изпиша още 500 думи въведение, изгледах го! И-з-г-л-е-д-а-х- г-о! А истината е такава каквато най-малко пък съм очаквала - филмът се оказа повече от очарователен и ме зареди с положително настроение на 100%. Дори се прокраде онази мъчителна мисличка "Еее, защо трябваше да свършва?", бях готова да го гледам цял ден и нямаше да ми омръзне. Най-завладяващото е контактът, който се осъществява между Джъд (как кой, Лоу... как може въобще да не сте разбрали досега?) и зрителите. А уж това беше нещото, което ме надразни в началото. В противоречие - само след 10 минути не можех да откъсна поглед от Джъд докато ми говори. Добре, вярно, че и огромният му чар играе съществена роля... и английският акцент и усмивката. Но филмът беше толкова увлекателно заснет, че се прекланям пред "господин режисьора" Чарлз Шайър. Имаше моменти в които проклинах това, че трябва да чета субтитрите, защото исках просто да гледам Алфи в очите и да се наслаждавам на историята му. И наистина имах чувството, че говори на мен, че съм някъде там, вътре. В матрицата :) И исках да съм там, и за час и половина просто бях. Не мисля, че има някой, който не би искал да се потопи в тази атмосфера. А финалната реплика е толкова убийствено добра, че още не мога да си я изкарам от главата, въпреки че изгледах филма преди повече от седмица:

Alfie: So, what's the answer? That's what I keep asking myself. What's it all about? You know what I mean? *smile*

ПП Омар Епс също далеч не направи лоша роля :)

Alvin and the Chipmunks

Трима пухкави говорещи сладурковци

и един Джейсън Лий

Мога да ви кажа, че това е един филм, касаещ взаимоотношенията в едно новосъздадено семейство. Че те кара да се замислиш за това колко са важни правилата в едно общество, колко е съществена ролята на правилното възпитание, как любовта между родители и деца трябва да присъства неотменно, за да се създаде един щастлив, разумен, истински Човек. Мога и да ви кажа, че кара човек да се замисли кои правила могат да се нарушават и кои не, защо я има българската поговорка "Много хубаво не е на хубаво", защо още от малък ти повтарят, че "8 часовият сън е задължителен" и че винаги трябва да помниш откъде си тръгнал. Но не мисля да казвам тези неща, въпреки че наистина са верни. Всъщност това са просто редовните поуки от едно анимационно филмче - любовта е важна, тя побеждава всичко. Това обаче, което наистина искам да кажа е - "Алвин и катериците" е един изключително сладурски и слънчев филм! Разказва историята на три катерици, които намират своя баща в лицето на изгряващ композитор, който е в търсене на своите нови звезди. Скоро обаче между тях се създават връзки далеч по-силни от взаимоотношението мениджър-клиент. Саймън е малкият сладур с очилата, който може да те умили с погледа си, винаги засмян и остроумен. Алвин е в ролята на малкия пакостник, който я ще загаси лампите докато си на среща с момиче, я ще те замери с нещо само и само да види усмивката на лицето ти, а Тиодор е онази пухкава топчица козина, на чийто поглед не можеш да устоиш. В ролята на Круела де Вил - лошия чичо Иън (Дейвид Крос). Е, ако си падате по филмчета като "Гарфийлд", "Роботи" или "Стюарт Литъл" - този определено ще ви хареса. Въпреки, че съм на мнението, че е с пъти по-добър от трите взети заедно. От началото до края няма да има останали пет минути, в които да не сте казали поне веднъж "сладууур" и да не сте се усмихнали. А анимацията е толкова реална, че ти се иска само да се протегнеш към екрана и да гушнеш тези пухкави мъници. Ще го гледам пак, най-малкото заради ярко жълтото настроение, което носи :)

Свърши сеее! Най-после!

Ето. Видя се краят. Стачката приключи. Но какво всъщност стана, кой отстояваше позициите си и кой какво спечели и загуби стана ли ясно? Ето накратко какво се случи.

Както на всеки три години, и през 2007, Гилдията на Американските сценаристи (за по-лесно ГАС) трябваше да поднови договора си с Гилдията на Американските Продуценти (които ще наричам накратко ГАП). На пръв път поглед поредната рутинна процедура се превърна в ад, който светът не беше вуждал от двадесет години насам. В началото неясни противоречия в съставянето на договора между гилдиите, предизвика надигане на ГАС срещу принципите и изискванията на ГАП. На 5 Ноември 2007, точно в дванадесет часа, гилдията на сценаристите обяви, че ще се противопостави на клаузите в договора чрез активни стачни действия, които няма да приключат докато не се постигне консенсус между двете общности. Още на същия ден, блогове, сайтове и форуми, в които досега цареше добрият тон, започнаха да публикуват разгневени мнения по въпроса кой е прав и кой крив, започнаха ожесточени дискусии кой заслужава къшей хляб и кой само трохици от общите печалби и тъй като дотогава нищо не беше и толкова ясно, споровете течаха по-скоро на сляпо. Неосъзнати фенове псуваха без задръжки сценаристите, които така невъзмутимо смеят да спират работа. С нарастващия страх, че повече никога няма да могат да видят любимите си сериали, феновете не пестяха критики към "неблагоразумните спорове", които се сформираха в Америка. В същото време, в България бушуваше и една друга голяма дилема - трябва ли да се увеличат заплатите на българските учители. Исканията на двете на пръв поглед несвързани по нищо общности на българските учители и американските сценаристи започнаха да се свързват като едно цяло.

Спорен е въпросът каква беше истинската цел на стачката. Дали за пари или за чест е въпрос, който трудно може да бъде решен, при положение, че двете са толкова тясно свъразни. Защото да получаваш никакви доходи за труд, над който си работил стотици безсънни нощи, е не само оскърбление, но и чиста проба гавра над интелектуалния труд на което и да е живо същество. Реално погледнато всичко се корени в желаното увеличение на доходите. Основните изисквания за спиране на стачката, се кореняха в увеличаване на процентния доход, който да получават сценаристите за всяко тяхно произведение. Тук се създадоха и няколко отделни главни аспекта. От какво и колко голямо парче искаха сценаристите? Най-просто казано като за обикновения американски, а и български киноман, исканията бяха отнесени към три насоки. На първо място, се изискваше увеличение на процентния доход, който получават сценаристите за всяко излязло на пазара ДВД. От мизерните 0.3 печалбите трябваше да скочат на "невъзмутимите" 0.6%. С прости сметки можем да заключим, че дори при 100%-тен успех на стачката, едно от най-важните звена за осъществяването на каквато и да е продукция, сценаристите, биха получавали по-малко и от 1% от цялостните доходи от ДВД носителите излязли на пазара. На второ място, сценаристите изискваха да им бъде признат приносът при създаването на т.нар. реалити шоута и програми. Те трябваше да попаднат под тяхната юрисдикция и сценаристите да бъдат признати като създатели на тези продукции, които всички знаем, че въпреки голямата част независимост, имат нужда и от сценарий. Третият и може би най-големият проблем на ГАС беше техният нулев приход от разпространението на реално погледнато техните продукти из интернет мрежата, по мобилни телефони и чрез всякакъв вид нова комуникация, която не включва официалниото излъчване на предаванията през определените им телевизионни времена. Като оставим настрана, милиардите долари загуби от пиратски копия, достъпни за всеки, сценаристите изискваха поне приличен дял от продуктите, които се заплащат за използване посредством независими компании, осъществяващи достъпа на продукциите и до страни, в които продуктите не биха могли да стигнат по друг начин. В началото грубото изискване беше за 2.5% от доходите, след което спаднаха до исканите и за ДВД-тата 0.6%. По време на четиримесечната стачка, сценаристите бяха склонни на десетки компромиси и отказване от някои от своите изисквания в името на благополучния край на стачката. Такъв обаче не се сключи дълго време.

В продължение на 14 седмици се осъществиха множество официални и неофициални срещи между членове на двете гилдии, целящи осъществяването на колкото се може по-скорошен компромис, за да се завърнат екипите по работните си места. Не всичко обаче беше чиста дипломация. Докато Гилдията на Продуцентите се опитваха да подронят авторите на ГАС чрез открити изявления по телевизията и правеха опити за манипулация, Гилдията на Сценаристите си служеше с подкрепата на някои актьори. ГАС разпространяваха идеите и желанията си чрез открити статии из цялото интернет пространство. Блоговете им се напълниха с техните собствени виждания, по форумите започна да се обсъжда кой е прав, при положение, че до обикновения наблюдател далеч не достигаше цялата информация за случващото се. С всеки изминал ден напрежението ескалираще, още повече, че и медиите взимаха активно участие в осъществяването на връзка между Америка и останалия свят. Екипите на телевизионните продукции в процес на снимки напуснаха работните си места. Преговорите се разпадаха поради всевъзможни причини. Имаше и нападки по повод "нежелание за сътрудничество", и обвинения за твърде високи изисквания, и просто отрицание за компромиси - инат и свободолюбие играха съществена роля във взаимоотношенията между двете американски гилдии. Снимките без сценарий бяха невъзможни, а сценаристите отказваха да се върнат на работа докато не получат справедливо заплащане за труда си. През декември сезоните и на най-успешните и на не толкова популярните сериали бяха прекъснати, някои бяха обявени за незавършени. Информацията, достигаща до нас за вероятните загуби е навсякъде различна. Варира от няколко стотици милиона до повече от два милиарда долара. Едва на 25 януари беше обявен малък напредък в преговорите и се роди надеждата за приключване на стачката в близките две седмици. Двете страни започнаха да се срещат на затворени врата, което заговори за евентуален скорошен изход от създалата се ситуация. На 7 февруари радостната новина за краят на стачката огласи целия свят, макар още да нямахме подписан договор. Изпълнителният продуцент на "Дисни" Майкъл Айснър заяви пред CNBC, че е постигнато споразумение и се очаква то да бъде затвърдено писмено идните събота и неделя. Така на 12 февруари 2008г. стачката приключи благополучно след 100 дена протести, милиарди долари загуби за американската кино индустрия и хиляди часове на феновете изгубени в притеснения за любимите им сериали.

Краят се видя! Няма я вече. Можем само да се надяваме това никога повече да не се случи. И на едно по-качествено и по-дълбокомислено кино създавано от хора, които наистина имат какво да кажат на света. Нека кранчето на тъпите сценарии се запуши веднъж завинаги. Днес! Иначе за какво беше всичко?

Hitman

Eдин изключително красиво направен филм. Много хармоничен, с музика, която никога не бих предположила, че би си паснала дорбе с екшън. Всичко започва с Аве Мария и тренировките за превръщане в серин убиец. За Бога, не съм виждала по-красиво начало на екшън! Кадрите, обагрени в небесно синьо сякаш се преливат един в друг и то под звуците на такава небесна музика. Нямам думи. Дъжд. Напрегнати звуци. Ииии, ето го дългоочакваното редовно fuck. Дотук с извисяването. И въпреки това, магията от преди малко продължава да ме държи и сякаш не забелязвам баналността на това, което гледам. Секунди по-късно си закривам очите от прииждащата бруталност. За щастие нищо не се случва, но окървавеното острие, близостта с човешката плът... Рядко потръпвам на ужаси, но такъв вид моменти, кратки... въздействащи винаги, ама винаги успяват да стигнат някакси до мен. Може би самият факт, че не се набляга толкова на това, а е някак между другото придава чувството за реланост. Не знам. Тринадесета минута, четирдесет и шеста секунда - каката с татуировката. Току-що обърнах резбата. Споменах ли за бар-кода на тила на Олифант? Gorgeous! 4 минути по-късно се появява и Той. Самият Робърт Непър. Е, признавам пред себе си, не направи добра роля. И акцентът му беше изкуствен. И, да, можеше да не показват народния театър като сграда в Русия, каката можеше да не е гола в няколко сцени от филма и можеше да няма толкова много безсмислен екшън. Но сцената със сабите компенсира всичко. Четирима мъже, насочили по два пистолета всеки срещу всеки... Просто красота. И тогава, когато си мислиш, че няма как да стане по-красиво от този кадър, Тимъти прошепва "How about dying with a little dignity?"... И изкарват мечовете. Душевен оргазъм.

А всичко започна с Робърт... Препоръчвам филма, макар че ако търсите нещо дълбокомислено, няма да го намерите тук. Може би това беше най-добрият екшън който някога съм гледала. Е, признавам, все още си е екшън и не мога да го сравнявам със стойностните филми, но... все пак.

Agent 47: How about dying with a little dignity?

Supernatural Season 3 Episode 9 - Malleus Maleficarum

Криво ми е.
Защото чакахме два месеца за този епизод, а той не ни донесе нищо. Защото най-добрият сериал, който съм гледала от доста време насам се превръща в боза. Защото Крипке и екип сякаш вече нямат идеи. Защото ми писна да повтарям, че развалиха РВ, а сега трябва да започна да въртя същата плоча и когато се говори за Supernatural.
Криво ми е.
Искаше ми се да вярвам, че тази серия ще убие всичко негативно събрано у мен заради стачката. Че ще се насладя на онова сладко удоволствие от първи, втори или трети епизод от трети сезон. Че отново ще ме връхлитат разнородни мисли през всяка сцена и накрая ще си кажа, за Бога, защо свърши? Че ту ще се захласвам по Сам, ту ще се възхищавам на Дийн. Че кървавите сцени ще ми вземат ума, а сантименталните разговори между двамата ще ме умилят. Че в епизода отново ще вкарат онова чувство за хумор от "Bad Day at Black Rock". Искаше ми се да вярвам...
А сега ми е криво.
Защото нито едно от тези неща не се случи. И нека, ако нямат какво да измислят, просто да не се излагат и да завършат сезона. но подобаващо, завладяващо, с гръм и трясък. А не така - не толкова блудкаво, не толкова банално, не толкова отчайващо скучно. Supernatural, Джаред и Дженсън заслужават повече.
Криво ми е.